Как, по дяволите, ти хрумна това – да поставиш пиеса по Чехов – с хора лишени от свобода в Старозагорския затвор?
Историята е доста по-дълга от едно хрумване. От няколко години с моите приятели от Advertising Artists, едно сдружение на хора, които се стремят да съчетават визуални изкуства с реклама, започнахме да посещаваме затвора в Стара Загора, където самите затворници си бяха основали клуб за интереси към изкуствата на име „Кеймбридж“. И защото знам, че ще се смееш на това име, клубът всъщност е кръстен на едноименния български документален филм. Ако не си го гледал, поправи тази грешка (бел. ред – не съм и ще я поправя светкавично). И така от години, ние ходим там да носим книги за тяхната библиотека и да обсъждаме филми и романи. Преди две години, пък направихме един проект озаглавен „Писма до Марс“. Поставихме затворници в хипотетична ситуация – предстои колонизиране на Марс и първите заселници ще са затворници. Помолихме ги да напишат прощалните си писма, ако бъдат избрани. И осем от тях написаха до избран от тях най-близък човек покъртителни текстове – искрени, истински, брутално откровени. Няма да забравя един, който беше ужасно раздвоен до кого да адресира своето писмо: ако пише на жена си, Митьо Очите ще му се обиди, а ако пише на Митьо Очите, жена му ще се разсърди. После осем визуални артиста направиха свои интерпретации на всяко от писмата и направихме изложба с текстове и картини. Беше чудесно. Последва семинар за творческо писане през миналата година. А тази година решихме, че е дошло времето да поставим пиеса. С помощта на продуцента Светлин Стоев и сценографа Стефан Чурчулиев се хванахме и то взе че стана.
Защо точно „Дуел“ на Чехов – филмиран с Висоцки, обсъждат „правото на силния“, морална дилема?
Адаптирах новелата „Дуел“ в театрална постановка, защото в нея основни теми са неща, разбираеми и близки за хората, които лежат в затвора – пари назаем, измами, изневери, даже има и дуел на финала. Разбира се, нямахме възможност да разгърнем всички други теми, засегнати в новелата. Дори гореспоменатите бяха маркирани, защото все пак става дума за пиеса с продължителност 25 минути. По-дълго нямаше как да се получи с непрофесионални актьори.
Коментирай Лаевски, моля?
Лаевски е наистина особен образ. На моменти в действията си той е дързък и непукист, човек, който живее с чужда жена открито, което било революция в онези години. От друга страна той е и измамник, и слабохарактерен, и страхливец. Когато се сблъсква с проблеми, той просто зарязва всичко и всички. Хепиендът, в който той се завръща при своята любима е мним хепиенд. Той няма дълго да остане при нея, защото всъщност е бил уплашен за живота си по време на комичния дуел, но не е променил характера си по никакъв начин.
Какъв беше критерият за „актьорите“, които подбра?
За ролите проведохме кастинг с всички желаещи да участват. Главните роли отидоха при онези, които проявиха видимо най-голяма готовност да учат текст. За други останаха малки роли с по една-две реплики, а останалите станаха масовка. От старозагорския театър взехме костюми или по-скоро части от костюми – кому шинел, кому шапка – и така се получи един чудесен миш-маш, който изглеждаше трогателно.
Не се ли разсърдиха другите, останали зад решетките?
Успях на практика да включа всички желаещи, което също намирам за мое голямо постижение. Така че в пиесата са всички, които са искали. А извън пиесата не са останали желаещи да участват, а само зрители. Затворниците бяха чудесна публика. На първата премиера имаше доста хора от управата, а и гости от други затвори от страната, така че затворниците бяха доста обрани в реакциите си, но на втората премиера бяха сами и реакциите им бяха бурни и неподправени. Горд съм от постигнатото, защото то не беше самоцелно занимание, а успя да ги забавлява и да ги накара да съпреживяват. Което си е целта на всяко сценично изкуство.
В този контекст, Шошо, кои са най-мъжките качества, които забеляза там?
Всъщност „най-мъжките качества“ се оказаха женски, поне според моите наблюдения над лишените от свобода и работата ми с тях. Неформални лидери сред тези, с които работех бяха мъже, които са способни да изпитват емпатия, да отстъпват, но не от страх, а от уважение. Това беше голямата приятна изненада за мен.
