Пет дни след началото на войната трябва да обърнем внимание на няколко обстоятелства. На всички стана ясно, че руската военна инвазия в Русия не е посрещана като „освободителна“ от местното население. Болшинството – от жителите на Украйна – гледат на руската армия като на агресор. Вместо цветя, руските „освободители“ получават коктейли Молотов.
Колкото и корумпирана да е Украйна, военните действия рязко покачиха рейтинга на политическото ръководство. Днес не само Украйна, но и целият цивилизован свят се възхищава на Зеленски и братята Кличко. В същото време, честите мнения, че Путин може би трябва да бъде изслушан са в минало свършено време. За мнозинството европейци руският президент е агресор и убиец на цивилно население. Поведението на джуджето от Кремъл, изпратил мюсюлмански джихадисти в сърцето на Европа, рязко контрастира с мъжеството на кмета Кличко, останал в града си и готов да умре за родината си с гордо вдигната глава.
Руската агресия реши радикално въпроса относно липсата на европейско единство. Днес, може би, единствено в България има сериозна политическа сила, която открито се обявява срещу санкции срещу Русия. Цяла Европа е единна и е срещу руския агресор.
Действията на Путин не само не нараниха НАТО, те го направиха по-силен и по-решителен и показаха, че съюзът е необходим. Въпрос на време е страни – като Финландия и Швеция – да влезнат с редица на съюза. От друга страна руската инвазия кара всички “натовски” страни да отделят повече средства за защитата си и така да засилят общата мощ на НАТО.
Може би най-дълготрайната и важна последица от войната е формирането на модерна украинска нация. За съжаление, за сетен път, сме свидетели на факта, че всяка нация се ражда в кървав спор.
За нас, българите, войната показа собствената ни слабост като общество. Основата на тази уязвимост е силната податливост на мнозина българи към внушенията на руската пропаганда. Голяма част от сънародниците ни тълкуват НАТО и ЕС като чужди организации и желаят да свържат националната ни съдба с Москва. Това всъщност показва България като един вид „Полу-Европа“. Мнения за неутралитет, за снишаване, за изчакване превръщат България само в парии на европейското семейство.
