Всичко е наред и никой не е щастлив XXXIX. Гост: Иван Ланджев

Снимка Rawpixel

Великият английски философ Сър Пелам Гренвил Уудхаус е казал – каквото и да се случва, всичко е за добро.

Думите на Мистър Ланджев тежат, поне колкото дебюта на Black Sabbath. Елегантен као вАмпир (ако си припомним Кустурица), мъдър като ученик на . . . {моля, попълнете древногръцки мъдрец} и във вечна попкултурна, снайперистка засада. Викат, че е бил – там, някакъв – Доктор по руска литература, сценарист на сериали и криейтив директор на рекламна агенция.

  • Има един велик разказ на Лев Толстой, който стана комично известен у нас, защото премиерът ни, тогава, го беше сбъркал с Чехов. Така де, разказът отговаря на въпроса “колко земя му трябва на човек” – три аршина, защото на толкова те заравят. Само че Толстой греши и тук вече се намесва Чехов – три аршина му трябват на трупа, не на човека, казва той. На човека му трябва целия свят. Защото не става дума за притежание и ламтене, а за свобода. На свободния човек му е нужно цялото земно кълбо. Вижте света и позволете на света да ви види. Отидете навсякъде, където можете да отидете.
  • Изобщо номерът е да не спираш да се движиш – само че не трескаво ами просто така, небрежно. Щото – що не? Мисля, че безцелните разходки са много важни. Ходете пеш. Не се страхувайте от това, да си пилеете времето. Шляйте се. А някои вечери просто бездействайте, сипете си нещо от о-в Айлa и си пуснете албум на Бил Еванс. Говорете сериозно и вдъхновено с приятелите си за пълни глупости и безсмислици. Пейте.
  • Ако имате котка, наблюдавайте поведението ѝ. Всеки път, когато видите отношението на котката си към живота, това е безценен съвет.
  • Ако нямате котка, вземете си. Куче също става. Въобще, животните трябва да бъдат обичани, защото, за разлика от нас, не постъпват никак – нито добре, нито зле, а все пак откриваме доброта в действията им. Ние, обратно – постъпваме всякак, а рядко откриваме доброта в действията си.
  • Вижте великите градове на света. Градовете изобщо са много по-интересни и вълнуващи от държавите. Природата е супер, но не е вярно, че човек може да постигне някакво просветление само на поляна с цветчета, под самотно дърво или на величествени чукари. Нищо не пречи да го постигне и в тролей петица.
  • По въпросите на сърцето.

Давам си ясна сметка, че няма същество на Земята, което да знае за любовта по-малко от хетеросексуалния мъж. Затова най-вероятно ще ви кажа скучни неща, но все пак, приемете споделения ми опит по темата като полезни баналности, научени по трудния начин.

Ако все още сте заедно – не заспивайте скарани. Много е важно да не си лягате скарани. И другото много важно, правете неочаквани подаръци в неочаквани моменти. Не по поводи, не покрай дати. Толкоз, нямам с какво повече да ви помогна.

Ако вече не сте заедно – гледайте с възхита и уважение на разбитото си сърце. Не се опитвайте да му пречите. Преди време писах на едно място: “…нека опитът те запази глупав/ остави любовта дълго да те тормози/ и скръбта като шу́ма да се натрупа”, а Пол Саймън, който е по-добър от мен, го изпя в едно изречение: “Losing love is like a window in your heart”. Оставете прозореца отворен. Цялата ви тъга сега изобщо не е тъжната част.

Тъжната част идва после, когато спре да ви пука и вече не чувствате нищо. Затова мъката ви по отишлата си любов днес, в този момент, е привилегия.

  • Не познавам нито един добър поет, който може да говори поетично. Така че, ако искате да ви говорят поетично – хванете си журналист или нещо от тоя род. 
  • Обичайте, но без да настоявате да бъдете обичани.
  • Научете поне един спорт на базово, прилично ниво. По-добре да е индивидуален. Това не е съвет за здраве, спортът е полезен заради друго – защото хем прилича на живота, хем го превъзхожда поради по-ясните и достойни правила.
  • Научете поне един музикален инструмент на базово, прилично ниво. Всички изкуства се опитват да станат музика, защото музиката стига най-бързо, по най-прекия път до човешката душа или каквото и да е това нещо вътре в нас. Казвам го с известно неудобство, защото пиша, но е така: всякакви гадинки и безсловесни твари реагират на музика. Не на поезия, не на проза. И бебетата реагират на музика – чисто и неподправено. А не реагират на Достоевски и Кафка, нито дори на книгите на Венета Райкова.  
  • Сега ще ви кажа защо наркотиците са тъпи. Причината няма нищо общо със здравето. Най-незавидната участ на този свят, според мен, е да се примириш със скуката. Защото всеки път, когато ти стане скучно, ти се дава чудесната възможност да направиш нещо творческо, да научиш нещо, да развиеш ново умение. Наркотиците правят така, че да ти е окей, когато ти е скучно – и това е много зле.
  • Другата причина, поради която са тъпи, е свързана с изкуството. В арт средите е пълно с хора, които “живеят като артисти”, а не създават нищо. Не бъдете като тях. Никой не се интересува дали живеете като Кърт Кобейн или Ейми. Те са създали своите неща, а вие не сте. Първо трябва да си гений и после да си съсипеш живота, иначе е леко тъпичко. Изкуството е най-чистата форма на меритокрация. Ако сте артисти, травмите и вътрешната битка може да са важни за вас, но за света е важен само резултатът. Намеренията ви нямат значение. Големият, нереализиран потенциал – също. Пълно е с ненаписани велики книги, много по-велики от написаните. И ви гарантирам, че тези, които не са ги написали, “живеят като творци”. Но не работят като такива. Наслушал съм се на истории от типа: “И тогава цялата компания взехме DMT и беше уникално преживяване, не мога да го опиша, съзнанията ни се отвориха” и т.н., и т.н. И аз обикновено питам – “Добре, след това някой от вас написа ли нещо? Нарисува ли, изигра ли, изсвири ли, режисира ли нещо?”… “Ами не, но…” Това имам предвид.
  • Казвам всички тия неща с цялото лицемерие на човек, който харесва алкохола. Но също така харесва и мярата. Мярата изобщо не е за подценяване. Най-големите ѝ почитатели са тези, които са разбрали рано, че са способни на крайности.
  • Не гледайте старите си снимки с горчивина и не се жалвайте: “Ех, колко по-млад (по-млада) съм тук”. Човек на всяка снимка е по-млад, отколкото е в момента. Няма страшно.
  • Обличайте се добре, защото (това го казахме в началото) всеки път, когато излизате да видите света, светът, ще-не ще, вижда вас. Така че не става въпрос за някакви претенции или поза, а за най-обикновено възпитание.
  • Всичко хубаво на света може да се сведе до стил. Стилът е походката на свободата. Демонстративното ѝ движение, откритостта ѝ насред улиците, площадите и баровете. Ако решим да повярваме на древните, че истината е не-скритост (ἀλήθεια), то стилът би трябвало да бъде истината за свободата, най-ясният и запомнящ се начин, по който тя се манифестира и показва себе си.
  • Има борци за свобода, мъченици и теоретици, певци на свободата. Има и такива хора, които са самата свобода. Те просто не могат да живеят по друг начин, освен независимо. Рядко влизат в учебниците и толкова по-добре.
  • Що се отнася до четенето на книги – нужно е, не за да се правим на умници и многознайковци. Просто… иначе е срамота. Да, това е думата. Каква е разликата между неграмотния и нечетящия, между неможещия да чете и избиращия да не го прави? Неграмотният поне има някакво оправдание. А всеки Божи ден да избираш да не четеш е егати тъпия избор.
  • Помнете, деца: “Communism doesn’t work because people like to own stuff.” (Франк Запа)
  • Най-важната дума, която съм научил за стила, е sprezzatura. Използва я Балдасаре Кастильоне в една книга от 1528 г. Накратко, става дума за изпълнение, в което усилието не се забелязва изобщо. Вложеният труд, който стои зад крайния резултат, сякаш го няма. Отново, това е защото възприемателят не е длъжен да се интересува от вашите усилия. Ако изобщо не ги вижда, толкова по-добре. Sprezzatura e нещо като studied nonchalance, отработена небрежност, филигранно безгрижие. Пълно с малки детайли и умишлени несъвършенства, нарочни грешки, които изглеждат като най-естественото нещо на света и ви карат да се отличавате. Това изкуственият интелект не го може. Докато ние го можем, сме окей.
  • Знаете ли от какво всъщност са зависими комарджиите? Не е победата. Не са парите. Има един момент (чувал съм 😉), когато заровете са във въздуха и времето спира. Още не се знае къде ще паднат. И човек ги гледа и… се надява. Това е зависимостта. Всички ние сме наркомани на надеждата. И трябва да видим какво правим с нея. Тя е главният нерешен проблем на нашата цивилизация, имам предвид западната. Защо е така? Проблемът е, че в двете традиции, които формират западната мисъл – гръцката и християнската – тълкуването на надеждата е много различно. За древните гърци надеждата не е добродетел. Тя е последното нещо в кутията на Пандора и повече прилича на някакво празно очакване, което е вредно. А в християнската традиция надеждата е основна добродетел. Ние трябва да решим кое ще си вземем от Вапцаровите стихове: “Не очаквам…” или “Не! Очаквам!”. И не в политически, а в метафизичен смисъл. Не може ептен без метафизика.
Свързани публикации