Eкип Балкани, БТА
Мартеницата, с която днес се окичваме или завързваме около
китките си с надеждата да ни донесе здраве и късмет, не е
традиция само за нашата страна. В Република Северна Македония
мартениците са наричани мартинки, в Румъния и Молдова ги наричат
марцишор, а гърците ги знаят като мартис.
През 2017 г. мартеницата е вписана в списъка на елементите на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО след съвместна номинация на България, Македония, Румъния и Молдова. Тя обаче съвсем не е единственият популярен амулет за късмет на Балканите. Макар че в съседна Турция мартеницата не е позната, турците също имат амулет, който да им носи късмет – пазещото от зли очи синьо око.
Празникът на “марцишор” (мартеницата), празнуван на 1 март в
Румъния, се възприема като победа на пролетта над зимата, на
доброто над злото. Амулетът от червен и бял конец е символ на
прераждането на природата и носи здраве, късмет и щастие.
Шнурът на мартеницата символизира т. нар. “въже на времето”
– митологичен обект, който преплита дните на двата основни
сезона – зимата и лятото. Според легендите шнурът на мартеницата
е въже, дълго 365 или 366 дни, което е било изпредено от Баба
Докия, докато се е качвала с овцете в планината. Денят на Баба
Докия се почита, за да има богата реколта, а животните в
стопанствата да бъдат здрави и защитени от болести. С шнур с
червен и бял конец се закичват първите овци, които идват в
стадото, и първия плуг, който започва оранта. Домашните животни
в Румъния също били закичвани с мартеници, за да бъдат
предпазени от болести.
В Румъния проследяват произхода на празника до времето на
Римската империя, когато на 1 март се е отбелязвала Новата
година и са почитали бог Марс, известен не само като бог на
войната, но и като бог на природните сили, на пролетта и
земеделието. Белият и червеният цвят символизират битката на
живота и смъртта, и на здравето срещу болестите, като белият
цвят е символ на мира, а червеният – на войната.
При археологически разкопки на територията на Румъния са
открити амулети, подобни на мартеницата, датиращи отпреди около
8000 години. Те представляват малки речни камъчета, боядисани в
бяло и червено, окачени на връв, за да се носят на врата.
Фолклористът Симион Флоря (1847-1907) пише, че мартеницата е
направена от златна или сребърна монета и шнур от бял и червен
конец, който децата носят на врата си. Младите момичета носят
мартеница в продължение на 12 дни, след което я закичват в
косите си, а после – на цъфнало дърво, за да бъде то плодородно.
Монетата символизира слънцето и носенето на такава мартеница
приближава човек до него, като го предразполага да му даде сила,
хубост, радост, здраве, любов, честност и душевна чистота.
Като цяло момичетата и жените в Румъния получават мартеници
и ги носят през целия месец като знак за идването на пролетта. В
някои райони на Молдова, и най-вече в Буковина, жените даряват
мартеница на мъжете. Обичаят е стар: първоначално жените
връзвали бял и червен конец на неженените мъже, за да бъдат
предпазени от премеждия, когато отиват на работа или на лов.
Съчетаването на червен и бял конец е традиция, която може да
бъде видяна на сватби и при раждане на дете, а в областта
Олтения такъв шнур се закачва на дрехите на починалите, като
двата цвята символизират продължаването на живота след смъртта.
Дните между 1 и 9 март в Румъния са известни като “Дните на
бабите” – тогава пролетта се бори със зимата и я побеждава. През
тези девет дни Баба Докия, която е отишла със стадото в
планината, облечена с девет кожуха, сваля всеки ден по един.
Изработването и подаряването на т.нар. мартинки, както са
познати мартениците в Република Северна Македония, също е
многовековна традиция, спазвана и днес. Тази традиция обхваща
обичаи, които са съществували още от антични времена и бележи
отбелязването на началото на пролетта.
Мартинките в Македония също се изработват от червен и бял
конец. Те се подаряват с пожеланието онези, които ги носят, да
бъдат бели като белия конец и румени и здрави, което се
символизира от червения. Вярва се, че талисманът има
магическо-защитно действие и трябва да ни пази и дава здраве,
берекет и плодовитост, обяснява македонският фолклорист Димитър Узунски. Според експерта, който повече от половин век проучва традициите в областта Пиянец, “мартинката” трябва да се носи само на лявата ръка, при това скрита, за да не я вижда никой.
Ако е носена закичена, тя отново трябва да е под блузата, така
че да не я гледат чужди очи. Може също да се постави и на
вратата, за да пази дома, казва Узунски.
Поверието повелява “мартинката” да се носи, докато не се
види първата лястовичка. Когато се види, мартинката се изважда
скришом и се поставя под камък, а човек си намисля определено
желание.
Синьото око, или както то е наричано в Турция “Назар
бонджуу”, е друг популярен амулет от района на Балканите, за
който се вярва, че пази от уроки и лоши очи. Представлява
най-често стъклено мънисто с концентрични кръгове в синьо и бяло
и с черен център, наподобяващ зеница. Носенето му не е свързано
с конкретна дата в календара.
Мънистото може да се види във всякакви размери окачено или
изобразено на всевъзможни места. С него се закичват родилки и
новородени, булки и младоженци. Среща се във всеки дом, виси в
коли, камиони, трактори и др. Този символ на анадолската култура
се е превърнал дори в емотикон, много популярен в социалните
платформи сред млади и стари.
Синьото око е и най-продаваният сувенир в Турция. Туристите
могат да го намерят навсякъде – “да наднича” от кошници на
пазарите, да виси в безчет варианти по сергиите или изложено в
книжарници, супермаркети и пр. Посетителите в страната могат да
го купят за подарък на близките си във всякакъв вид – като
висулка под вид на малко или голямо мънисто, като магнит за
хладилник, ключодържател, колие или изобразено върху платове,
чаши и покривки. Дамите могат да решат да си поръчат дори
маникюр с “Назар бонджуу”.
Историята на този амулет води към датиращото три хилядолетия
назад стъкларско изкуство на Близкия изток. В Анадола се пренася
от майстори стъклари от района на Източното Средиземноморие.
Този талисман е популярен и отвъд границите на Турция,
включително сред гърците, които наричат амулета “мати” или в
превод “око”.
Със съдействието на БТА.
