текст Любомир Аламанов
Трудно се прави филм по книга. Особено, когато книгата е фантастика. Особено, когато книгата изгражда сложна цялостна вселена, изградена на собствена философия, вярвания и учения. Особено, когато е легенда.
А най-вече, когато е Дюн.
Дюн е крайъгълен камък във фантастиката, даже в цялата литература. От макрониво – с изграждане на огромна вселена, рефериране и проследяване на събития, отдалечени с хилядолетия, създаване на няколко различни философски, религиозни и психологически течения, имащи въздействие върху човешката цивилизация в цялата космическа империя – до микрониво на конкретни мисли и чувства на отделен герой и отражението им в цялостната история.
Това е и трудността в екранизирането на вселената на Дюн. Намирането на баланса. И то по няколко различни оси.
- Баланс между фанатизираните хардкор фенове, всеки от които дебне за неговите любими детайли и е готов да вдигне революция, ако има и най-малката промяна, и нормалните зрители, които не са чели книгата, но е добре да се насладят на филм, който могат да разберат.
- Баланс между огромното съдържание и сравнително малкото екранно време.
- Баланс между микронивото на личните преживявания на отделните герои и макронивото на космическата имперска политика и противопоставяне на Великите династии и Императора.
- Баланс между екшъна с битки и насилие и философското съзерцание и създаване на ново духовно учение.
- Баланс между нужните детайли и скуката на протяжното.
- Баланс между визията и съдържанието.
- Баланс между Вселената и отделния човек.
Краткият ми коментар е, че филмът на Дени Вилньов постига всичко това.
Малко по-дългият ми коментар е, че филмът е величествен, невъзможен, прекрасен, спиращ дъха, оставящ зрителя без думи. И най-важното, предава усещането за истинската вселена на Дюн.
Сюжетно филмът успява изумително добре да покаже основната линия – конфликтът между Атреидите и Харконите, подправката и огромната ѝ важност, ролята на императора и сардукарите, бин-джезъритските планове и вярвания, политическите борби, стратегическите планове, загубите и надеждите, виденията и страховете. Открояват се и важни детайли, придаващи плътност на разказа. Феновете ще разпознаят плюнката на Стилгар, поливането на палмите (референция за цялостната екологична тема в романа), бойния език с жестове, знакът за ментат на устните им и още много, но да не спойлвам.
Даже някои целенасочено направени промени са повече от добре дошли. Все още се чудя защо в романа при наличието на двама отлични бойци – Айдахо и Гърни, трябваше и ментатът Туфир Хауът да е боец. Та той е човек-компютър, трябва да смята и да прави прогностични планове, не да размахва мечове в бойна обстановка. Във филма решението е много елегантно. Да, пропуснати са много части от романа, като например опитът за заблуда чрез насаждане на идея за недоверие от страна на Лето към Джесика, но на общия филмов фон тези детайли не липсват.
Трябва да се спомене, че изпълнителни продуценти са Брайън и Ким Хърбърт, син и внук на авторът на романа Франк Хърбърт, което помага много за доброто пренасяне на усещането от книгата на екрана. За специален съветник е взет Кевин Дж. Андерсън, един от най-добрите съвременни писатели-фантасти. Който заедно с Брайън Хърбърт публикуват цяла серия романи от вселената на Дюн.
Визията е мащабна, епична. Чудовищните космически кораби на Сдружението, Аракийн и атаките, дворецът, пустинята, визуално пиршество. Мрачните тонове, контрастът между Каладън и Дюн, светлосенките, сякаш имат собствен живот и помагат на зрителя да се потопи в атмосферата на разказа. Даже е постигната лека прилика между действията на Атреидите и Спартанците, очаквах на моменти Лето да изкрещи: „Атреиди, довечера ще пируваме в ада!“
Музиката. Тук е основният успех на филма (автор – Ханс Цимер. бел ред). Странно е, знам. Но сякаш музиката, звуците, гласовете, имат собствено значение. Сякаш те предават философските и духовни учения и усещания, а визията е оставена за физическия сблъсък. Рядко се случва музиката да е основна характеристика на един филм, но тук това важи с пълна сила. Това е и още една причина да се гледа филмът в кино-зала, да може да се насладите на всички звукови ефекти, да може всяко песнопение да влезе под кожата ви, да може звукът да ви пренесе в друга вселена.
Предишните филми на Дени Вилньов са като експерименти, подготвящи го за Дюн. Музиката и звуковите ефекти в Arrival предаваха усещането за паралелни темпорални преживявания. А визията в БлейдРънър 2049 беше подготовка за мащабите и величеството на Дюн.
Няколко думи за каста. Изключително добър. Тимъти Шаламе се справя прекрасно с образа на Пол, който е разтърсван от съмнения и колебания, виждащ пътя си, но осъзнаващ отговорността на предопределеността си, преживяващ огромни загуби и промени, част от житейски ситуации, част от въздействието на подправката. Оскар Айзък е отличен като дук Лето. Чест, достойнство, стратегическа визия, лоялност към хората, всичко се излъчва. Даже заигравката с пилотските му умения е намигване към ролята му от Star Wars. Джейсън Момоа направо влиза в кожата на Дънкан Айдахо. Джош Бролин като Гърни Халик ми е една идея по-скован от идеята за свиреп певец, но му е присадена малко от строгостта на романния Туфир, и се е получила добра комбинация. Стелан Скарсгард е брутален като барона. Даже Баутиста е по-добър като Звяра Рабан от интелигентно изглеждащия Стинг, в предишния опит за екранизация на Дейвид Линч. Бардем е прекрасен като Стилгар, Зендая след Спайдърмен тук ще направи още по-добра роля като Чани. Ребека Фъргюсън прави добра роля, но за мен лейди Джесика е една идея по-величествена. Фъргюсън е супер като бърза наемна убийца, дано това да ѝ свърши работа във втората част на филма.
Като цяло Дюн на Дени Вилньов е шедьовър. Комбинацията от всички елементи предава истинско усещане за вселената на Дюн. Което е най-важното. А не дали Кайнс е мъж или жена. Задължително трябва да се гледа, и то в добър киносалон, за да може да се насладите напълно на вълшебството на филма.
