Реших да си оставя „Времеубежище“ за изнесения офис. Хем малко на спокойствие, хем малко отдалечено, хем шумът на вълните създава прекрасна атмосфера на съзерцание и размисъл.
Подхождам непредубедено към книгите. Ако не ми допадне някоя, колкото и награди да е взела, пак няма да я прочета. И обратното, когато някоя ме заплени, изобщо не ме интересува дали се харесва на друг или не. Просто си е от моите.
Най-хубавото на изкуството е, че всеки открива по нещо за себе си. Не мисли „какво е искал да каже авторът“, както ни мъчиха в училище. Затова с удоволствие ще споделя какво аз открих във „Времеубежище“.
Казано накратко: Прекрасна книга! Отдавна не бях чел българска книга, която така да ме грабне. Разкошно.
Малко по-дълго: Прекрасна книга! На много нива. В които откривах много теми и послания, които ми допадаха.
Даже стилът много ми хареса. В началото сякаш четях „Краят на вечността“ на Азимов. Същата структура, същото прескачане, същото фиксиране във времеви точки, сякаш са крайпътни спирки в пространството. Имаше малко от Бредбъри, като емоция, като задъхване, като послание към себе си (в Марсиански хроники). Имаше много братя Стругатски, една тъжна меланхолия как сме допуснали да се стигне до това положение, как нямаме сила да се изправим, как даже иносказателно подсказваме, че управляващите са за затвор. Усещаше се малко Лем, с леката философска усмивка, с която се обръщат представите за време и пространство.
Цялата концепция за връщане в миналото е страхотна. Ако някой направи здрав класически сай-фай роман, ще стане чуден. Но даже и като символ, пак е много силно. Вътрешната посока за време, като отдушник на напрежението и желание да се спре това полудяло време, препускащо около нас, подминаващо ни, оставящо ни в периферията.
Частта с измислянето на клиниките е тъжна. Всеки от нас е имал близък, който остарява и малко се загубва в собствените си мисли. В България грижата за тези хора е на толкова ниско ниво, че не ми се говори. А те имат нужда от много малко. От малко спокойно време.
На частта с референдумите и политическите измамници се смях със сълзи. После ми стана тъжно. После ми стана страшно. После разбрах защо комунисти, псевдо-патриоти и всякакви обикновени лъжци толкова мразят Господинов. Препратките към другите страни са бърз курс по модерна история, може да служи за учебно помагало.
Финалът е тъжен. Или разбираем. Или хубав. Или който както си го усеща. Заради само-рефлексията, заради усещането как времето заличава миналото, но и заличава и нас, заради всичко.
Без да спойлвам повече, така видях „Времеубежище“. Прекрасна книга! Препоръчвам горещо.
Усмихнат ден!
Взето назаем от фейсбук профила на Любомир Аламанов със съгласието му.
