Всичко е наред и никой не е щастлив XLIII. Гост: Мартин Ръждашки.

Марти е притеснение. Социален интроверт и роб на страстите. Марти е любов, но – за съжаление – вече не живее в БГ. Както и милиони. “Ще ви цитирам един малък пасаж от интервю с френския философ Едгар Морен, на което попаднах в инстаграм:  „Мисля, че щастието не може да характеризира един живот. Животът е направен от промени между щастието и нещастието. Търся не толкова щастието, колкото това, което наричам‚ поезията на живота. Много ми хареса тази скромна мисъл и затова реших, вместо 21 съвета за щастие, да споделя 21 опита от личното ми търсене на поезиятa.“

• Музеят. Или „Дом на воайора“. Влизам и изведнъж – първа картина, втора картина, трета, стотици! Обожавам да гледам (понякога си мисля, че ако можех, щях само да гледам). Това е историята на изкуството – времето посветено на гледането на произведения на изкуството наживо. Тази, на пръв поглед, проста дейност става с времето все по-сложна – гледането се тренира на внимание, на завръщане, на избор, в последствие на вкус, гледането се превръща във виждане, ако щете – в провиждане. Този процес е огромно удоволствие. Постоянните колекции са именно важни със своята „постоянност“ – през годините човек се връща и създава връзки с отделни майстори и творби. С галериите се изисква по-прецизна селективност – аз например имам само 5 галерии в моя град, които следя – заради аристите, които представляват, а от останалите се оставям да ме изненадат. В музея ходя винаги сам – гледането изключва говоренето.

• Филхармонията. Предполагам не съм единственият, на когото му е трудно да изпитва дълбоко, разтърсващи емоции в ежедневието – има много фактори в съвремението ни, които ни приучават в зряла възраст да държим емоционалната мяра, да сме в нормата на чувствата. Блудкаво се живее без покъртване, без потрес. Цярът съм го намерил във Филхармонията. Помня как са ме учили, че музиката е изразително, а не изобразително изкуство – и прилагам наученото с размах. Не съществува друго място на света като концертната зала и не съществува друго събрание на хора като симфоничния оркестър, които да могат да изтръгнат от мен толкова много неконтролируеми чувства. Сходно с художественото произведение, музиката и слушането, тази привидно проста дейност, също изисква посвещение – през отделни творби, после композитори, после диригенти и солисти, развитието на музикалния вкус отнема години, но наградите за ухото, един от двата божествени сетивни органа, са огромни. Разбира се, ходя и на камерна сцена – където, обаче, все още не мога да си обясня причината, интелектуалното възприятие на музиката взема превес над емоционалното.

• Литературата. Като махнем дрехите на гърба ми, единственото, което притежавам са книги. И се чувствам като Рокфелер. Непоносим и непонятен ми е живот без отворена книга, без книга за дочитане или препрочитане – не се помня без да съм сред разтворени страници. Няма защо да обяснявам за културата и познанието, несметни на хартия, но ще спомена, че четенето е най-добрият съюзник на концентрацията. А липсата на концентрация, модерен бич, който не ми е чужд, съсипва мозъка – и живея в голям страх от това съсипване. Четенето умиротворява и събира; усещам цялост и завършеност, когато чета –  толкова човечност има в тази дейност, понякога си мисля, че няма нищо по-човешко от четенето, че няма по-естествено продължение на човешкото тяло от разгърнатата книга. По-естествено и по-благородно.

• Самотата. Любимото ми състояние. Може би и защото се отдавам на три от любимите ми занимания – да гледам, да слушам и да чета – в самота. Копняна и търсена, всеки ден. Без да искам да е така, самотният човек – този, които преследва усамотението си – е винаги екстравагантен. Чудил съм се как и дали е нужно да търся оправдания за тази екстравагантност, защото тя няма общо с моите преживявания. Благодарение на самотното ми детство съм получил невероятния талант-дар да ми е винаги интересно в мислите ми. Смятам, че този, който усмири самотата си, той никога няма да познае скуката. Знам, че е клише, но наистина вярвам, че скуката е дефект на мисълта, а не състояние на духа. Заетата мисъл постоянно нещо я тресе – за мен в тези трески минават най-чудните часове на живота.

• Градът. През годините, когато не съм бил влюбен, съм подменял хората с градове – като обект на афективна връзка. Този, в началото спасителен механизъм, се е превърнал в неразривна и интензивна част от живота. Дотолкова, че често се  убеждавам, че става дума не за придобито умение, а за вроденост – тази необятна нужда, дори пристрастеност, не просто склонност, да проектирам душевните си състояния върху цели градове. Взаимоотношенията ни са били подложени на множество преображения – от мигновенни възхити до болезнени носталгии, от кратки и ведри срещи до безбрежни тъги. За мен основното състояние, което владее общуването човек-град е меланхолията – основно, защото само в него намирам примирието между щастието и нещастието, които Морен споменава. Обитаването, шляенето, фланирането, губенето, потъването в миналото и изплуването в настоящето са фасети на меланхоличното. Освен това, колкото и да е тъжно, градът е подменил за мен природата, с която никога не съм имал истински контакт.

• Кино. С възрастта някогашният ми талант да живея с илюзии, коя от коя по-налудничави, ме напуска неумолимо. Каквото и да правя в търсене на самовнушения, които да ме отвлекат от насъщното, реалността ме прегазва на всеки ъгъл. Доживях да стана реалист – не бих го препоръчал на никого, ако не беше неизбежно. И ето – друг цяр, друг антидот, и то какъв: киното – Голямата илюзия. Никое друго изкуство не може да ми даде подобен хоризонт за други възможни животи, в които да въобразя себе си. Аз съм от хората, които постоянно гледат един и същи филми – признавам, в това има лека форма на вманиачаване, но това занимание е станало мерило за промените вътре в мен. Мисля, че целта на киното е да нахлуе в реалността и частично да я превземе. Има толкова филми, които са определяли и променяли светогледа ми, възприятията ми и нагласите ми, че ми е трудно да ги изолирам като художествена измислица. Около мен е препълнено с малки кино салони, дори на моята улица се намира  микро-киното за рускоезични филми „Крокодил“.  Всеки месец си правя моя афиш, в чийто център, разбира се, е филмотечното кино, където вадят диамантите от архива.

• Дневниците. От 19 години насам водя дневници – в първото десетилетие не владеех този фин занаят, във второто съм започнал да задобрявам. Ако не се лъжа, Стефан Маларме беше казал, че „всичко съществува, за да се превърне в текст“. От наистина солиден опит, твърдя, че описването на живота има несравнимо благоприятно влияние върху умението да се живее. Писането композира, структурира, направо изгражда система за онова, което французите наричат savoir vivre. Само звучи префърцунено, а всъщност е същностно. Понеже този, който пише е същият този, който живее, измамата помежду им е много мъчна – в началото, човешко е, живеещият насилва пишещият да си измисля. С времето това насилие става непоносимо и тогава започва дългото, велико разделяне на черните от белите бобени зърна – на важното от малковажното, на истинното от привидното, на преходното от онова, което ще пребъде. Революцията на дневниците ми, обаче е друга, предполагам предсказуема – когато животът се снеме в текст, текстът се връща обратно към живота като го превръща в произведение, а не просто в наниз от баналности и повторяемости. Недопустимо е пред самия себе си.

• Обсесиите. Пак не ми е много ясно – по природа или по стечение – съм обсесивен тип. Каквато и да е причината, намирането на обсесии е вече част от несъзнателната ми потреба на битието. Все имам нужда от преувеличени страсти, от магнити за вниманието ми, от посоки, в които да се втренчвам. Обсесиите са най-сигурният начин да оставам нащрек, да бъда буден, все да се озъртам, за да успявам да ги задоволявам. Обектите им варират – от човек до предмет, от предмет до цял градски квартал, обсебвал съм се от портрети, от статии, от фотографии, от части на тялото на конкретен познат. Но детайлът не е важен, само принципът – встрасяване в нещо и преследването на изживявания с него. Винаги има сюжет, винаги става интересно – което пък е практика срещу страха ми от рутина. Ненавиждам поговорката „Да бе мирно седяло!“ – обсесията е непрекъснат повод за движение; не трябва да се седи мирно. И още нещо – важно е обсесиите да останат незадоволени. Задоволството, така или иначе, убива всичко, без изключение.

• Лошото настроение. Само така изглежда, че то няма място в списък за щастието. Но нали уж пиша за „поезията на живота“, не за щастието. Няма как, предал съм се – поне една трета от будните ми часове съм раздразнен или гневен, омъчнен или обезсърчен, фрустриран – заради всички гънки от малоумие, вулгарност, недомислие, жестокост, алчност, тъпота и зло по тъканта на заобикалящото, било то реално или виртуално, близко или глобално. За изход от тези състояния и дума не може да става, защото рискувам да се превърна в идиот, ако спра да ги изживявам. Дълбоко вярвам във всяка форма на ангажираност със света и тази вяра повлича със себе си и провала на „настроението“. Научил съм се, ако не да му се наслаждавам, то в никакъв случай да не му противодействам – лошото настроение и тъгата не трябва да бъдат отстранявани механично, защото тогава последиците са много по-тежки. Развлечения, селф-хелп, судоку, уелнеси и тетриси не са помогнали трайно на никого да забрави, че другите са адът и че международното положение е пагубно за вкуса на кафето. Тоест, щастие наедро няма, ентусиазираният идиот не е нужен на никого, дори на себе си и позитивната енергия е икономически блъф. Гадно е, но ще мине – така ставам, така лягам.

• Езикът. Не средство, а цел! Това е лемата ми при ученето на езици – не само чужди, българският ми също е винаги на дневен ред. Ученето на език, което е бебешка дейност в първообраза си, при мен си остана житейско занимание. Между периоди на мания и периоди на базисна необходимост от нов език, не помня как се живее без всевъзможни упражнения по синтаксис, без наръчни речници, първо на бюрото, после на телефона, без нонстоп преговаряне, често на един и същи ненаучими правила. Няма нищо нърди в мен, но съм лингвистичен нърд – ако бъда оставен намира, и нямам беда или срок срещу себе си, щях, необезпокоено, да си прекарам дните в ровене в граматики. За мен езикът е всичко, защото съм с убеждението, че мисълта е производно на езика – без език не може да се мисли, това е ясно; по-тънкият момент е – с малко език: малки мисли. А различните езици, освен промяна в идентичността, навличат и абсолюно нови начини на мислене. И така лабиринтът разширява безкрайността си

• Приятелството. В приятелствата си търся един много конкретен баланс между интимност и дистанция. Обичам интимността, допускането отвъд приемливото, споделянето, физическата близост и готовността или желанието за показване на нежност. Но най-обичам ранимостта и доверието, което я окуражава. Харесвам и двустранния риск, произхождащ от доверието – да нараниш и да бъде наранен. Обичам дистанцията, защото тя предотвратява банализацията на взаимоотношенията – ако няма известна тържественост в срещата, загадка, някаква тайна, неизказаност, трепет, липса, чакане на другия, приповдигнатост и вълнение – какво е бъдещето на такова приятелство, където всичко е казано на висок глас и по долни гащи? Нямам представа дали приятелите ми са също толкова загрижени за този баланс, но аз, негласно, съм в постоянен опит да го поддържам.
  
• Танците. Човек остарява, не когато спре да обича, а когато спре да танцува – така си мисля. Имам умерено чувство за ритъм, понякога го изтървам, и въпреки, че съм мъж, не е нужно някой да стреля в краката ми, за да се раздвижа – едно е вярно обаче, за да танцува човек не му трябва никаква подготвка. Единствено трябва да забрави срама. Не мога да си представя по-спонтанно движение от танца – всеки трябва да танцува както може, без да се самонаблюдава и без да се чувства наблюдаван. Никога не видях танцуващ човек, който да е грозен – има нещо невероятно прелестно в тялото, което танцува. И тук трябва да вметна нещо конкретно автобиографично – едва близо на 30 години разбрах какво е да излизаш нощем само да танцуваш. Причината за това откровение е Бергхайн – там разбрах и се научих, че няма нужда от никакъв друг повод да се чувстваш добре в клуб, освен да танцуваш. Имам щастието да живея в град, където танците са издигнати в култ – да виждам нощем възрастни хора и мъже по 2 метра да полудяват в движенията си е голям кеф.
  
• Архитектура. “Най-близкото  до човешко същество е една сграда“, да се самоцитирам – така се бях пошегувал пред приятел, който искаше да му обясня произхода на  несекващите ми разследвания на всевъзможни сгради. Обичам да пиша за архитектура, да мисля за архитектуа, да я снимам (и тези снимки наричам „портрети“), имам слабост към биографии на архитекти, пътувам до градове често само, за да се срещна с набелязана сграда. Интересувам се само от фасади – все още нямам нито усет, нито развит интерес към интериора – това е друга територия, изискваща други сетива, които нямам. Не знам дали тази ми страст е продължение на детството ми сред чертежите на баща ми, който тогава работеше като проектант – със сигурност той не е правил никакъв опит да ме въвлече. Контактът с архитектурата е ерзац на човешкия контакт – друга форма на общение. А и сградата е перфектен фетиш обект – превъзхожда ме по размер и внушение, и е статична – много важен момент.
  
• Дебатът. Освен, че съм бъбрив, когато срещу мен има Човек, притежавам незадоволим усет за аргументативен конфликт, тоест дебат. В общуването използвам всеки подходящ момент за конфронтация – обичам да провокирам реакция, която да отключи казус. За да изпитвам удоволствие от подобен разговор, спрямо темата, която ме вълнува, се насочвам към човек, който разбира повече от мен – ако е тесен специалист, тогава вече леко потрепвам от превъзбуда. Обичам опонента ми да ме превъзхожда, защото това е единственият добър начин да развия собствения си аргумент. Усещането за уязвимост пред чуждото интелектуално надмощие пък допълнително напряга мисълта, стяга я, настървява я. Селин обясняваше в едно интервю как намира говоренето за най-нелицеприятната, чак гнусна човешка дейност – слюноотделянето, храчките, премятането на езика, произхода на гласа от дълбоката, месеста вътрешност на корема. За мен пък говоренето е прелестен акт – следващ по красота целувката.
  
• Парфюмът. Човек трябва да има само две миризми – на кожа и на парфюм. Перилни препарати, дезодоранти, сапуни – cringe. Миризмата на кожа естествено е най-хубавата и най-потентната. Парфюмът е вътрешната миризма на човек, затова и издирването й, в личния ми опит, е влудяващо трудно и времеемко занимание. Моята идея не е, познавайки себе си да намеря какво ми пасва, а, намирайки парфюма, да опозная себе си. Само звучи повърхностно.  От момента, в който намеря парфюм, разполагам с периода на изпръскаването му, за да намеря следващия – обикновено половин година за 100mL. Тестването е само върху кожа, не се разтрива, за да не се смачкат молекулите, проверява се регулярно след първо впръскване (тоест не повече от 3 ухания на ден), препоръчително не върху току-що измита кожа – 99% от случаите всичко това е за едното нищо, защото парфюмът не е моят. Но моментът, този сюблимент момент на откритието – това е лиценз за покоряването на света, началото на нова интрига. Парфюмът е илюзия за нов, по-добър живот – с намигване, първата ми любов се казва „Кино“ – Cinéma на YSL, който за жалост отдавна е спрян от производство.

• Философията. За мен философ е титла, а не обида. Има нещо изключително успокояващо в спасителната абстрактност на философията – светът като мисловен конструкт е отлепен от непосредственото, от това ежедневно затлачване в битовото. Някакъв противовес на озъбения реализъм, без който не можем. Не вярвам в self-help, но затова пък препрочитам от време на време любими пасажи от Никомаховата етика на Аристотел – най-добрият наръчник по щастие. Ако в целият този текст би трябвало да има поне една препоръка, то тя е тази – прочетете я, ползите й са универсални – заглавието й звучи архаично, но всяко изречение в нея е непреходно

• Плуването, ездата и Рио де Жанейро. Моят bucket list. Не мога да плувам, не съм се качвал на кон и Рио съм го виждал само на картинка. Но имам непоклатимата вяра, че точно тези три неща биха ми доставили голяма радост. И дори да не ми се случат, илюзията остава.

• Хуморът. Роден съм в Габрово и „Светът е оцелял, защото се е смял“, девизът на Дома на хумора и сатирата, е може би първата сентенция, за която имам спомен. Комедията е виталната, движеща сила на човешката ситуация, не трагедията. Като виден невротик, имам склонност да привиждам във всичко проблем, да вземам несъстоятелното насериозно. Най-точният антоним на патетичното е смехът! Добре, че имам чувство за хумор – обичам шегата, самоиронията, карикатурата. Обичам да съм на прицел на чуждия хумор, обичам да съм обект на словесен шарж. Далеч не става въпрос само на оцеляване – да се превърнеш в шут в живота е въпрос на чест и призвание.

• Музата. Без муза не мога, без причината за всяко съзидание. Вдъхновението ми никога не опустява, напротив често е пренаселено от мъже и жени, които са субекти на всичките ми фантазии. Хората винаги са имали нужда да обърнат поглед нагоре – тотеми, икони, авторитети. Сбъркан е онзи индивидуализъм, в който човек вижда в себе си единствено мерило за всяка ценност. Музата възпитава на смирение,  на служба и отдаденост на идеал.

• Морето. В тъмните часове се обръщам към една мечта – старини до морето, което е на прага на дома ми, море, което ще отмие тътена на дните и писъците на тълпата. Важно е човек да има спасително видение, очаквана утеха, която да оправдае един ден бутането на камъка нагоре, по стръмното. Не съм имал щастието да се родя на брега, затова трябва да се реванширам на съдбата с избран край на живота ми. С репетиция за Рая.

• Хулио Иглесиас. Този дълъг списък можеше спокойно да започне и да приключи с Хулио Иглесиас, без да трябва да разписвам „дълбоки“ разсъждения. Дори да не познавам щастието в абсолютната му пълнота, а само в спорадични проблясъци и гримаси, гласът на Хулио Иглесиас е най-бързият и безотказен достъп до идеята ми за щастие – безбрежна лекота, невинност и финес. Протяжен юнски следобед, меко и лениво слънце, едва доловим ветрец, без една грижа на тоя свят, освен очакването на любовна среща. За всичко това е достатъчна една мелодия и мъжът, облечен в бяло, да запее – и заминавам натам.