Защо се случиха незаконните погребвания и колко дистанцирани сме от темите за смъртта и скръбта? Разказват психолози.

Снимка aetb

Зловещ криминален акт край София – схема за незаконни погребвания, разтърси България през последните седмици. Случилото се повдигна въпроси около това имаме ли респект към мъртвите, уважаваме ли скръбта на близките на починалите. Превърнаха ли се мъртвите тела в стока, а ритуалите по изпращането от този свят в търговия? Какви хора стоят до нас в моментите, в които трябва да изживеем най-стресовото събитие в човешкия живот – загубата на близък? Кой се доближава до любимите ни хора в часовете, в които осъзнаваме, че повече никога няма да можем да ги докоснем? Трябва ли да се подготвяме отрано за най-сигурното след раждането ни – смъртта, за да не допуснем да я осквернят? 

Потърсихме психолози за коментар на темата. 

В деянието, което стана известно на широката общественост, се открояват няколко характеристики на съвременната ни среда с взривоопасна съвместимост, каза психологът Златко Гълъбов. Като част от западната цивилизация, България не прави изключение от емоционална дистанцираност по отношение на смъртта. Това води до отдалечено отношение към мъртвите и касаещите ги дейностите, което при нас може би е подчертано и проличава в лошото състояние на гробищните паркове, коментира психологът. Според него подобна нагласа на отчужденост към смъртта и ритуалите, свързани с нея, занижава контрола върху лицата, ангажирани с организирането на процеса. Такава нагласа размива границите между неприемливо и допустимо, а това винаги са подходящи условия за хората, преследващи собствените си интереси, допълни Златко Гълъбов. 

„В миналото в културата и битието на хората са били вплетени вярванията и ритуалите около всяко събитие. Ритуалите имат функцията да създават сигурност и да нормират поведението ни в необичайни или нови ситуации, които по правило предизвикват силно напрежение и стрес.  Особено около такова голямо и значимо събитие като смъртта“, коментира психологът Геновева Георгиева.  По думите ѝ сега сме обречени да преминем през това сами, често пъти отделени от близките си, в самота и страх. Ритуалите, които се извършват в момента и след смъртта, са поверени на траурни агенции, които обикновено са добре подготвени и са в помощ по отношение на бюрократичните  детайли и формалности. Но често емоциите ни остават незачетени, допълни Георгиева. 

Търгуваме ли с човешките емоции?

Имайки предвид измамите и опитите да се търгува с човешките емоции и трудни емоционално наситени ситуации, наблюдаваме това и в наскоро разкритото и нашумяло престъпление с незаконно погребваните хора, заяви Георгиева. Тя е категорична, че тук става въпрос за престъпно деяние и потъпкване, както на правила, норми и закони, така и на морални ценности и принципи. Най-вероятно става въпрос за човек, който има личностни и душевни проблеми, Burnout (професионално и емоционално прегаряне) и завишена степен на неуважение и апатия към починалите и техните близки с цел финансова изгода и облагодетелстване, посочи психологът.

От съществено значение е да се говори, разпространява и обсъждат подобни теми в общественото пространство, да се дава гласност на подобни, меко казано, нехуманни действия и най-важното – да се вземат мерки, рестрикции, последствия и наказания за всеки, който допуска, предприема и извършва подобни действия, независимо поради какви причини и подбуди, смята Геновева Георгиева. По думите ѝ с извършителя, както и със засегнатите от неговото деяние, би следвало да работи психолог, който да им помогне с това, което преживяват в момента и с последствията, които може да има за психиката и емоционалното им състояние. 

Като общество е важно да има яснота, публичност и конкретика в подобни ситуации, да има категорично изразени мнения, становища и гледни точки, както и строги наказания, които да не дават възможност да се повтори подобно престъпление, заяви още психологът Геновева Георгиева. Според нея темата е изключително деликатна и специфична, материята може да бъде разглеждана през призмата на правото, психологията, професионалната етика и морала, но от която и гледна точка да се погледне върху случилото се, тук се засягат основните човешки права, ценности, страхове, емоционални аспекти и морални устои.  

 Създадохме среда, в която отношението към човека е приравнено до това към суровина 

Според Златко Гълъбов в обществото е създадена среда, в която отношението към човека е приравнено до това към суровина, продукт и източник на печалба и критичността към психопатичните черти е все по-ниска. В такива условия, човек с подобни черти и висок праг на търпимост може да се окаже по-адаптиран към духа на нашето време. „Това, в комбинация с престъпните наклонности, които човек, нарушаващ закона, проявява и е неспособен на съпричастност към чуждото страдание, дефинира психопатията. Такъв човек би бил способен да приеме, че хората са ресурс, а телата им просто стока, че незаконните погребвания, шокирали българската общественост, са допустими и осъществими“, коментира Златко Гълъбов. 

„Властващите понятия на епохата са духът на времето“, казва Шопенхаур, отбеляза Златко Гълъбов, като добави, че при работата му с клиенти, често чува от младите хора “колко добре или зле са се продали”, имайки предвид започването на работа. „Как биха искали да се продават по-добре, или как следващия път ще се продадат по-добре. В наши дни подобни популярни и други, превърнали се вече във формални понятия, като „Човешки ресурс“ например, променят отношението към човека, приближавайки го до обикновена суровина. Болниците станаха търговски дружества и в много случаи пациентът е сведен до функция на клиничната пътека и на него се гледа като на източник на приходи, посочи Гълъбов. “При положение че отношението към живите е такова, на някой може може да му стори допустимо да се отнася с телата на покойниците като стока“, коментира Златко Гълъбов. Според него, изхождайки от факта, че дейностите, свързани с мъртви хора не са мечта на мнозина, бихме могли да направим обоснованото допускане, че занимаващите се с телата на починали, са хора с по-особена чувствителност и висок праг на търпимост. В обстановка, в която човек взаимодейства с човешката скръб от толкова близо, би било полезно да е способен да се откъсва от емоциите и емпатията. Подобно емоционално отделяне е една от основните характеристики на психопатията, допълни Златко Гълъбов. 

По думите му психопатите по-скоро са хора, изключили се от обществото, с други думи, те нямат връзка със собствените си емоции и с емоциите на другите. Не всички завършени психопати или хора с психопатични черти са непременно лоши. Много от тях стават хирурзи, адвокати, висши банкери и мениджъри, допълни психологът. Той отбеляза, че има условно разделение на психопатите на успешни и неуспешни; успешните са онези, от примера по-горе, неуспешните в крайна сметка биват въдворени в психиатрично заведение или в затвора.

Притеснителна тенденция, в световен мащаб или поне в западното полукълбо, е нарастващото присъствие на хора с психопатични черти по високите ръководни постове, коментира Златко Гълбов. Според него това предизвиква загриженост не защото тези хора приличат на холивудски злодеи, а защото емоционално дистанцираното и отчуждено отношение, между хората, става нещо все по-нормално. Дори се оказва предпочитано или насърчавано, изтъквано като необходима черта за постигане на успех, допълни специалистът. 

Според него друг ефект от това е разпространяването на психопатните схващания в сфери извън бизнеса. „Това се дължи на друга особеност, на която ставаме свидетели от десетилетия насам, а именно, че политиката се превърна в сянка на бизнеса. Така ценностите и идеите за ръководене на хора и процеси, изповядвани в бизнес средата, се използват в обществената сфера.  Феномен, който е възможно да направи човек с психопатичната нагласа по-добре адаптиран към средата“, допълни психологът Златко Гълъбов. 

Хосе Ортега и Гасет казва, че “Човекът няма природа, той има история“,  понякога се случва, че в процеса на формиране на тази история се замесва коктейл Молотов, който един ден избухва и в кратера, останал след експлозията, се появява въпросът „Защо“, обобщи психологът Златко  Гълъбов. 

Според двамата психолози, за да се стигне до подобно престъпление, трудно за възприемане и осмисляне от обществото, години наред се трупа дистанцирано отношение към въпросите за смъртта, ритуалите по изпращането, мъката на близките и подкрепата, от която се нуждаят. Темата за смъртта и скръбта често са табу, а за тях трябва да се говори. Не бива да допускаме да се мълчи по неизбежното, което ни предстои, категорични са специалистите. 

Не се готвим за единственото неизбежно събитие в живота на всеки от нас -загубата на близък или собствената ни смърт

България, като част от западната цивилизация, не прави изключение от емоционалната дистанцираност по отношение на смъртта и мъртвите. За тези неща не се говори, не се мисли, крием ги от децата си и потискаме чувствата, свързани с тях, коментира още психологът Златко Гълъбов. 

По думите му ние не се готвим за единственото неизбежно събитие в живота на всеки от нас – загубата на близък или собствената ни смърт. За това отдалечено отношение говорят гробищните ни паркове, които са в окаяно състояние. Там ходим, защото така се прави, ако се налага и защото обичаят е такъв, допълни Гълъбов.  

Според него друг факт, който показва нашата отчужденост, са неуредените наследствени въпроси на много покойници. Изразът „Що за семейство ще е, ако не се скарат за имоти“ илюстрира липсата на подготовка за напускането на този свят. За отсъствието на изяснена последна воля, свидетелстват безбройните пустеещи имоти и съдебни спорове, продължаващи с години, допълни психологът. 

Възрастните често се опитват да предпазят детето от скръбта, но така само я отлагат

Разбирането в много български семейства е, че „гробищата не са място за деца“. Това води след себе си грешната практика, подрастващите членове на семействата да не присъстват на погребалните ритуали. Много често кончината на близък роднина се премълчава пред детето, отбеляза Златко Гълъбов. По думите му от психологическа гледна точка това не е най-доброто отношение. В такъв сценарий, в който възрастните се опитват да опазят детето си от скръбта, те само я отлагат, посочи той.  

Детето неминуемо един ден ще разбере и тогава ще се наложи само да се справи с болката, защото останалите членове на семейството вече ще са я преодолели. Ще са го направили заедно, разчитайки на взаимната си подкрепа и споделяйки мъката, допълни психологът. Оставено само, детето може да се запита “защо, защо са ме лъгали, защо са скрили, защо ме оставиха настрана – сам. Въпроси, които могат сериозно да фрустрират потребността му от принадлежност и да компрометират чувството му на свързаност”, каза Гълъбов. 

При подобен развой на събитията, когато тези деца станат възрастни и имат свои наследници, отношението им ще е подобно. По този начин кръгът се затваря, емоционалната дистанцираност е получена и предадена. Щафетата продължава и нагласата става все по-масова и устойчива, коментира Златко Гълъбов. 

Изхождайки от факта, че загубата на близък е най-стресовото събитие в човешкия живот, можем по-лесно да осмислим дистанцираното ни отношение към смъртта на роднина, която е ултимативната раздяла, посочи Златко Гълъбов. Според него това, че не се подготвяме за нещо неизбежно, може да има своите положителни страни, но със сигурност носи и някои негативи. „Избягването е често използвано при опита ни да решим едно или друго, но рядко е ефективно. Приемането от друга страна е по-труден подход към проблемите, но далеч по-ефективен. С други думи – да избягваме нещо, от което не можем да избягаме, е просто отлагане, носещо влошаване“, коментира специалистът. 

Най -тежката загуба е преживяването на смърт на близък човек, а темата е превърната в табу

Темата за смъртта е много трудна, деликатна и специфична. Често е избягвана, превърната в тема табу, защото ни напомня, че всичко е преходно, че има нещо, от което не можем да избягаме и не е в нашия контрол, коментира психологът Геновева Георгиева. По думите ѝ тази тема докосва най-дълбоките ни страхове –  това са екзистенциални страхове, всеки от нас изпитва страх от смъртта, но степента на проявление е различна, спрямо нагласата и призмата, през която гледа личността.

Тя посочи, че човек има опитност само с емоционалните последствия от смъртта, но не и със самата смърт. „Объркващо е, когато се убеждаваме, подкрепени от думи на близки и приятели, че починалият е добре, а ние сме безутешни и страдаме заради липсата му. Всъщност не знаем как се чувства той или тя. Вярата ни в това е елементът, който помага на човек да се окуражи и справи с мъчителните мисли и последствия“, допълни Геновева Георгиева. 

Епикур казва: „Смъртта не ни притеснява, тъй като, докато сме живи, нея я няма. Когато пък дойде, ние вече не сме живи”. Обаче да го прочетеш и разбереш е едно, а да го преживееш – съвсем друго, посочи Геновева Георгиева. 

По думите на психолога, когато преживяваме загуба, все ще се намери някой, който добронамерено и загрижено да се опита да ни „успокои” с думите: „животът продължава”, „и това ще мине”, „не плачи, не се разстройвай”, „нищо не може да се направи, не го мисли повече” и все подобни други клишета. Верни, практични и рационални, но трудни за прилагане, докато емоцията е на висока степен и човек се дави в нея, допълни тя. 

Според Георгиева това ни най-малко не успокоява, а само засилва безнадеждността и болката. „Здравословният начин за справяне с преживявания като това е скръбта. Всички бозайници скърбят, а ние, хората, сме способни на това от ранна детска възраст. Често се стремим да избягаме от този процес, защото е свързан с тежки преживявания – плачем, крещим, чувстваме се апатични към околния свят, обвиняваме,  ридаем, емоционално сринати сме, лутаме се в целия спектър на негативните емоции и т.н., а след това е още по-зле. Сигурни сме, че никога нищо няма да се промени и повече няма да можем да живеем нормално“, описа Георгиева преживяванията след смъртта на близък. 

Да скърбиш означава да вървиш по болезнения път на тъгата, страха и гнева. Учили са ни, че трябва да се борим, да не се предаваме и да победим. Но в живота не се случва така, допълва психологът.

По думите на Геновева Георгиева „колкото и твърдо да сме решени да върнем човека, който сме загубили, нищо не можем да направим, нямаме контрол и власт над тази ситуация“. И ето, налага се да се изправим срещу безсилието и да го приемем, защото само така можем да направим връзка със себе си и с другите, да се предадем и да поискаме помощ, допълни тя.

Според нея дали ще се обърнем към специалист, с когото да разговаряме и на когото да споделим чувствата си, или ще потърсим опора в близките и приятелите си, най-важното е да намерим своя собствен начин да преодолеем скръбта, да намерим отдушници, които да ни помогнат да вентилираме негативните емоции и да преживеем този период, за да продължим напред.

Трябва да се премине през целия процес на скърбене

За да се стигне до това обаче трябва да се премине целия процес на скърбене, за да не се потискат емоции от случилото се, а да могат да се изживеят и преживеят. За жалост обаче голяма част от българите не се справят по този начин с проблема, а искат възможно най-бързо да излязат от него, както се казва на жаргон „да заметат боклука под килима“ и да се правят, че го няма, заяви Геновева Георгиева.

Според нея това не е здравословният начин за справяне със скръбта. „Потискайки емоциите си, ние ги складираме в нашия килер, това е подсъзнанието. Когато обаче той се пренапълни със силни негативни емоции, вече не можем да затваряме вратата и емоциите започват да избиват обикновено в най-неподходящия момент и начин. Това се наблюдава изключително често, можете да го разпознаете, когато забележите, че човек е по-фрустриран и афектиран в дадена ситуация повече, отколкото тя предполага, затова и поведението му е крайно, обикновено твърде емоционално и неконтролируемо. Затова и много наши клиенти идват при нас с психологическа заявка за работа с това, че нещо ги тревожи и мъчи, но не могат да разберат какво и от къде произлиза“, допълни специалистът. 

По думите на Геновева Георгиева в такъв момент се започва психотерапевтична работа в дълбочина, която да може да помогне на личността да „разчисти килера си“ (казано метафорично), да го подреди и да внесе ред. Тогава започва да върви и по пътя на себепознание, личностно развитие и самоусъвършенстване. Стигаме до същината на проблема, търсим индивидуален начин за справяне с него и съответно се предприемат необходимите мерки и действия за разрешаването му, допълни експертът. 

Скърбете! 

„Затова моят съвет към всеки, който по един или друг начин се сблъсква със скръбта, е да скърби! Да скърби, да говори, да споделя, да търси отдушници и да вентилира своите мисли, емоции и чувства. Човек трябва да умее, както да се радва и наслаждава на позитивите в живота си, така и да страда и тъгува за тъмната и тежка част от живота. Това е и един от признаците за емоционална интелигентност, върху която всеки трябва да работи, овладявайки и развивайки я. Тя е един от най-важните и значими фактори, които помагат на личността да се справя с различните житейски изпитания и предизвикателства“, заяви психологът. 

Златко Гълъбов също коментира въпросите около скръбта и времето за преминаване през нея. Той посочи, че това е строго индивидуално – важното е човек да не остане в някоя от фазите, например на самообвинение – ако бях направил това или онова, можеше да не се случи. С тежкото чувство на вина не бива да се флиртува дълго, заяви Златко Гълъбов.

По думите му стандартът за нетравмиращо излизане от процеса на скръбта  е да се преминава плавно, за да може един ден, както е казал пациент на Гълъбов – да стигнем до онзи етап на спомените, които носят радост, припомняме си за хубавото, а не причиняват болка. Да се радваме на големия шанс, че сме имали щастието да ги преживеем заедно.

Попитан дали е възможно някои от близките на незаконно погребваните да пострадат психологически след случилото се, Гълъбов каза, че това е тежка психологическа травма, има ресурс да нанесе сериозни щети на психиката.

Какво може да се направи?

Да не се опитваме да бягаме от болката, а да си дадем време да останем насаме с нея.  Да си дадем сметка каква е била ролята на човека, с когото се разделяме. Това ще ни даде възможност да подредим живота си наново, отговаряйки на въпросите: какво ми липсва най-много , какво мога да направя по въпроса, съветва психологът Геновева Георгиева. 

Да дадем възможност на приятелите ни да бъдат до нас не само заради нас, а и заради тях самите, да говорим за преживяванията си с хора, които имат време да ни изслушат и сили да ни разберат. Това не е еднократен процес. Преживяването на болката може да отнеме много време и е много важно човек да не се чувства сам в това, посочва психологът. Тя ни съветва да напишем писмо до този, когото сме загубили, което не е необходимо да бъде изпратено или прочетено от друг човек, да си водим дневник, описвайки преживяванията си. 

Приемайки, че светът става друг, да оставим място за нещо ново в живота си или пък да довършим отдавна отлагани проекти. Да си осигурим положителни емоции, правейки приятни за нас неща, са също процеси, през които трябва да се премине, смятат специалистите. 

Според Георгиева, ако искаме да се освободим от болката, не е добре да бягаме от нея. Ако се опитваме да я притъпим, само ще удължим или блокираме процеса на раздяла. Болката означава, че връзката ни с човека, когото губим, е все още жива и от голямо значение за нас. Означава също, че тази връзка се къса и няма как да не боли…, допълни Геновева Георгиева. 

„Но имаме възможност да направим нещо ново, да намерим смисъл, да продължим нататък. Целта не е да изтрием човека или събитието, причинило ни болезнени преживявания, защото така ще лишим себе си израстване и преодоляване на проблема, както и от хубавото, което сме имали с този човек. Идеята е да намерим ново място за този човек или събитие, такова, което няма да пречи на бъдещите ни отношения и живот“, заяви специалистът. 

Смята се, че скръбта приключва тогава, когато можем да мислим за раздялата без болка. Скръбта завършва, когато повече нямаме нужда всеки ден да извикваме в съзнанието си образа на загубата, допълни Георгиева. 

 Според психолога важно е да се работи индивидуално с всеки скърбящ, като се преминават различни нива и етапи, които да му помогнат да не потиска чувствата и емоциите си, а да работи с тях. Това ще помогне да бъдат осъзнати етапите, през които се преминава, чувствата, които изпитва, постъпките и действията, които предприема, както и ще бъде подтикнат да изразява емоциите, които таи в себе си. За да може всеки човек, който го сполети подобна участ да продължи напред балансиран и пълноценен начин на живот, е нужно да има психологическа помощ и подкрепа, която да го съпътства през този мъчителен, деликатен и тежък период, коментира Геновева Георгиева. 

По думите ѝ от ключово значение е да знаем, че жените и мъжете преживяват мъката си по различен начин. Жените плачат, а мъжете – действат. 

Всяка загуба, била тя малка или голяма, означава само едно – промяна. Означава, че нещо в живота ни няма да бъде същото, така както сме свикнали, заяви Геновева Георгиева. 

“Животът ни носи всякакви преживявания, някои добри, някои не толкова. Често ни носи болка, тъга и загуба. Преживяването на загуба ни раздвижва, понякога ни разтърсва из основи, поставя въпроси, кара ни да преосмислим живота си. Много мъчителни са загубите при сериозна промяна – при травматични преживявания, раздяла, заминаване, преместване, сериозно заболяване, остаряване, напускане на работа, местоживеене, напускане на семейството от порасналите деца и т.н”, коментира психологът Геновева Георгиева. 

Златко Гълъбов и Геновева Георгиева са категорични, че по темите за скръбта и смъртта трябва да се говори, те не трябва да се замитат под килима, не трябва да бъдем с нагласата “не дърпай дявола за опашката”. 

Това събитие винаги идва в човешкия живот. Не можем да стоим емоционално дистанцирани и да превръщаме темата в табу. 

Всички трябва да са наясно, че със смъртта и скръбта не трябва да се търгува, категорични са психолозите. 

Със съдействието на БТА.

Свързани публикации

Сряда V

Участието на Насо Русков в Моят Плейлист по БНТ. Телевизията-майка, макар и рядко, излиза извън рамките и докарва…