София, екип Балкани, БТА.
Обичаят на първи април да се правят номера и да се отбелязва
като Ден на шегата може и да не е древна балканска традиция, но
шегобийци изобщо не липсват във фолклора на народите от региона
ни.
Всеки българин познава историите за Хитър Петър, остроумния
и изобретателен селянин от османския период, който успява да се
измъкне от всякаква ситуация, да излъже богатите или силните на
деня, но с номерата, които скроява, да възстанови
справедливостта, а не да причини зло на невинните. Често съдбата
го изправя срещу неговия естествен антагонист, турчина
Настрадин Ходжа, като този конфликт носи радостта от победата на
бедния над богатия и на слабия над овластения.
В днешната Република Северна Македония Хитър Петър е
известен като Итар Пейо. Образът му се появява през 16-17 век,
по време на османското владичество. Итар Пейо е обикновен беден
селянин, според местната легенда – от Мариово, надарен с
хитрост, мъдрост и находчивост. В историите за него той винаги
се справя умело с онези, които искат да му навредят, обикновено
турските големци или поповете. В Република Северна Македония има предание, че той наистина е съществувал и е от мариовското село Градешница. Вероятно Итар Пейо се е появил в отговор на
османския хитрец Настрадин Ходжа като един вид фолклорен отпор
на османското господство. В Прилеп от 2008 г. има паметник на
Итар Пейо, дело на скулптора Жарко Башески. Пред паметника,
поставен на площад със същото име, всяка година се организират
“Вечери на шегата”. За Итар Пейо в Република Северна Македония
има записани около 30 истории, събрани първо от писателя Стале
Попов.
Срещата на образите на двамата хитреци, Хитър Петър (Итар
Пейо) и Настрадин Ходжа, разкрива обаче и преплитането на
традициите на Балканите, дори и в областта на шегобийството.
Безспорно Настрадин Ходжа е най-популярният хумористичен
герой в Турция. Той е свързан с фолклора не само на Турция, а и
на много други страни от Балканите, Близкия изток, Кавказ,
Централна Азия и дори на Китай.
В анекдотите за Настрадин Ходжа обикновено се осмиват
пороците на хората – както на богати, така и на бедни. Той може
да иронизира всекиго, включително и себе си. Остроумията и
веселите истории за героя разсмиват хората векове наред.
Литературният персонаж на Настрадин Ходжа съчетава
едновременно образа на мъдрец и на простоват човек. Героят му
може да излиза от абсолютно всяка ситуация с помощта на словото.
Неделима част от неговия персонаж е магаренцето му. Много често
в анекдотите присъства и героят Тимур или Тамерлан.
Кратките притчи за Настрадин Ходжа са свързани с школата на
суфизма. Според някои източни народи този, който чуе името
Настрадин, трябва да разкаже седем интересни истории.
Смята се, че Настрадин Ходжа е бил действителен образ.
Хумористът бил роден през 1208 г. в Хорту (на територията на
окръг Ескишехир в днешна Централна Турция) и е умрял през 1284
г. в Акшехир (Коня). Според данните от открити документи по
онова време наистина е живял човек на име Настрадин, който имал
син и две дъщери. Той е получил образование в Коня. Починал е в
Акшехир, където до ден днешен се пази гробът и мавзолеят му
(Nasreddin Hoca turbesi).
Арабското мюсюлманско име Настрадин (Nasreddin на турски) се
превежда като “победа на вярата”, а ходжа (hoca) означава
учител. Като го наричали “ходжа” хората демонстрирали уважението
си към видния мъдрец и философ.
Образът на хумористичния герой е рисуван от художници по цял
свят. Има и много филми за него. Интересен факт е, че първият
филм за Настрадин Ходжа е на българския режисьор Александър
Вазов (от 1939 г. – “Настрадин Ходжа и Хитър Петър”).
1996 г. е обявена от ЮНЕСКО за година на Настрадин Ходжа.
В родината на Настрадин Ходжа, Турция, видимо има вековни
традиции в сферата на шегата. Притегателен център за местните и
чуждестранни туристи е Музеят на карикатурите и хумора в
Истанбул. В него се намира и единствената хумористична
библиотека в Турция. Колекцията в музея, включваща забавни
карикатури, рисунки, снимки, датира от 1870 г.
Музеят е бил открит през 1975 г., а през 1980 г. е закрит.
През 1989 г. отново е открит в комплекса Газанферага, а през
2010 г. е преместен в квартал Бейоглу.
Преплитането на традициите личи и при популярния традиционен
хумористичен герой в Гърция – Карагьозис. Той е персонаж от
т.нар. “театър на сенките” – древна форма на театър, при която
действието се разиграва с фигури, образите на които се
прожектират върху екран от полупрозрачен материал.
Разбира се, както подсказва и името му, Карагьозис не е само
гръцки герой – на турски “карагьоз” означава “черноок”, а
началото на историите за този хитрец се губи далеч назад във
вековете. Това се отнася и изобщо до театъра на сенките – този
вид театрално изкуство е разпространено на Балканите, в Мала
Азия и из Леванта от столетия.
Макар че произходът на Карагьозис най-вероятно не е гръцки,
представленията на театъра на сенките са особено популярни в
Гърция през 19 век. Постепенно персонажът е адаптиран към
гръцката действителност и започва да олицетворява бедния, но
хитър грък по време на османската власт. Той е грозен и гърбав и
живее в колиба срещу сарая на Везира. Като характер е с добро
сърце, но е по-скоро лукав, на моменти дипломатичен, а друг път
– спонтанно изказва мнението си пред лицето на глупостта. Винаги
успява обаче да се отърве от неприятностите благодарение на
хитростта си и на провидението.
Друг популярен персонаж от тези представления е Хадзиаватис
(Хадживат), приятел на Карагьозис, но по-слаба натура и често
изпълнява поръчки на Везира. В представленията се появяват
търпеливата жена на Карагьозис Аглая, която е вечно бременна,
грубоватият му чичо Барба-Йоргос, а също Везирът и дъщеря му –
обект на страстта на Карагьозис и често награда за извършването
на определени подвизи.
Представленията за Карагьозис никога не са преставали, така
че е трудно да бъдат отделени “автентичните” от “модерните”
сюжети. Според един от по-традиционните сценарии Карагьозис
дължал много пари, затова срещу него пашата издал 82 заповеди за
арест и разпоредил да се яви пред везира. За да се отърве,
Карагьозис се престорил на умрял и накарал жена си и децата си
да го оплакват. Така пашата не само не го вкарал в затвора, но и
дал пари на “вдовицата” му за погребението.
Карагьозис и днес е герой на представления за деца и за
възрастни, на детски книги и анимационни филми. Образът му
запазва основните си черти, но приключенията му са преминали и в
съвременната епоха, както се вижда от заглавия като “Карагьозис
– доброволен кръводарител” или “Когато Карагьозис срещна
Меркел”.
Разбира се, както често се случва, този общ персонаж на
Балканите става и повод за разделение. През 2010 г. по
предложение на Турция Карагьозис (Карагьоз) е вписан в листата
на ЮНЕСКО за нематериалното културно наследство. Това предизвика
реакции в гръцките медии, които обявиха, че ЮНЕСКО е дала
“турско поданство” на Карагьозис. В крайна сметка гръцкото
министерство на културата успокои обществото, като каза, че е
внесло доклад, в който уточнява, че театърът на сенките е
културна реалия, която се отнася до региона до Балканите,
Източното Средиземноморие и Близкия изток и която е много
по-стара от националните държави.
Румънците наричат шегобиеца от народните приказки Пъкала (от
глагола “a pacali”, който означава “надхитрявам, излъгвам”).
Пъкала е известен с хумора и хитростта си, скрити под маската на
наивност и простодушие. Той се отнася към авторитетите в селото
(попа, чорбаджията, съдията) с дързост и пиперлива ирония.
Пъкала често е придружен в приключенията си от друг фолклорен
персонаж – Тъндала (неговото име идва от глагова “a tandali”,
който означава “мотая се, губя си времето”). За разлика от
Пъкала, който се слави с остроумието и съобразителността си,
Тъндала е представен по-скоро като мързеливец и хаймана, който
не върши нищо смислено.
Двамата приятели и “заклети братя” често успяват с хитрост да
измъкнат кесията с жълтици от някой богат скъперник или дори от
цяла банда крадци, а друг път си правят номера един на друг и
после дружно се смеят на шегите си.
Фолклорният персонаж Пъкала присъства в творби на двама от
класиците на румънската художествена литература: Йон Крянга
(1837-1889) и Йоан Славич (1848-1925), на него е кръстено и
сатирично списание, издавано през 60-те години на 19 век. През
1974 г. режисьорът Джео Сайзеску създава комедийния филм
“Пъкала”, който се радва на голяма популярност години наред, а
през 2006 г. същият режисьор прави и нова версия, озаглавена
“Пъкала се завръща”.
Освен общите традиции, зевзеците в балканския фолклор имат и
още едно общо нещо помежду си. Наред с различните си безобидни
шеги те потвърждават старата максима, приписвана на кого ли не,
че сатирата е предназначена да осмива властта, а не слабите.
Независимо дали срещу тях ще е везирът, попът, чорбаджията,
съдията, завоевателят, те използват хумора и хитростта, за да
възстановят справедливостта и равновесието в света, а не да
придобият надмощие.
